— Кажете на Анджела, че ще сляза след няколко минути! — извика майка ми надолу по стълбите. — Тя ще слезе след няколко минути — казах аз. Г-жа Хотър, която стоеше точно до мен, се усмихна, несъмнено на абсурдността да повтарям това, което тя току-що беше чула. Бях по-нервен да остана насаме с госпожа Хотър сега, отколкото бях, когато все още бягахме като животни. Обикновено, когато идваше да обсъжда хортензии или мулч или нещо подобно с майка ми, аз се отдръпвах от пътя, но тук останах сам с нея за няколко минути.
„И как мина вечерта с г-жа Крадък?“.