Усмивката на Ани Спомням си косата й, която блестеше като злато, ярка и блестяща като слънцето, което грееше на вълните, където тя стоеше гола, и ми се струваше, че именно нейната усмивка озарява плажа този ден. И да, знам, че не я притежавам, но аз притежавах този момент и в този момент усмивката й беше моя. Тя ми се усмихна.
Не за онези непознати на пясъка, а само за мен. Достатъчно беше, че усмивката й беше моя. Вълните, шепнещи по бедрата й, можеше да ми завидят. Не нейното тяло исках да натрупам, а онази усмивка, онзи изключителен момент завинаги.
Вълните ще надживеят завистта ми, а пясъците - възмущението ми от бързината на сезоните. Декември ще обхване всички сънища на юли в мрака и докато чакам пролетта Ани ще стои завинаги на ръба на океана.