Докато есенните листа падат, като хроника на проза за сезонното слънцестоене на земята и моите стари очи. Там, където някога беше злато, писалката ми ръждяса, но любовта ти остава като вечна пролет. И в моята древна чаша за чай виждам красивата ти сянка, когато паметта ми се забави, изпарявайки се в прах. С житейските дребни приказки, докато разумът ми умира, в очите си плача, докато думите ми.