Мечтател

Когато размисълът и желанията са всичко, което имаме и нуждата никога не може да бъде постигната...…

Водата се втурва, за да се срещне с пръстите на краката й, размахвайки неща в пясъка, дребни и хубави. Съзнателна въздишка й се изплъзва, когато тя обръща очи към хоризонта и се чуди още веднъж къде може да е той? Какво може да прави? Нейният мечтател. Мисли ли той за нея, както тя за него, пита се тя. Нощта гали ли го с най-меката четка на устните си, тъмнината пълзи по кожата му всички сенки и копнеж и боде плътта му с целувка? Тя се усмихва, докато затваря очи и превръща лицето си в замиращата топлина на умиращата светлина.

Нощта наближава, крадейки от нейния Мечтател през вълните, връщайки се у дома, за да се настани още веднъж в сърцето си. Нощта й достига връх в ъгъла на нейния свят и с неговото пристигане тя знае, че времето й скоро ще свърши. Тя вече няма да бъде единственият човек на този свят, няма да бъде сама, няма да бъде спокойствие… спокойствие… мир. Тя знае, че ще трябва да се върне от края на света, да се върне от копнежа, да се върне от своя Мечтател и да пристъпи още веднъж по пешеходната пътека на неистовия си живот. Тя въздъхва и се бави, разпъвайки времето в друг момент на мълчалив размисъл, желаейки да може да го накара да стои неподвижно, да създаде джоб на спокойствие, където умът й да преследва мислите си през вътрешната гора на въображението си без ограничения или преследване.

сънища и нейния Сънуващ чрез съвкупността на нейния несъзнателен ум и за още един момент, още една секунда тя може да има всичко, за което копнее Тя пуска още един дъх в света и се чуди дали някой ден може да намери нейния Сънуващ и да погали сводестия ръб на ухото му, докато прошепва нейното име на душата му. Тя отваря мъгливите си очи, дълбоки и безразсъдни в този момент, докато съзерцава своята реалност. Намек за тази замисленост в очите й, когато тя ги премества настрани и след това пада брадичката си; самосъзнателна половин усмивка на устните й. Тя върви на пръсти по брега, наддава време.

Пясък като прах, бял и остър с аромат на сол, хрупкав с озон, се променя под краката й. Крака… тя се усмихва… изящни дребни неща, стройни крака, мускули, които се пулсират и се скупчват, докато се движи, колене, които чукат само леко при всяка стъпка и кожа… бронзова кожа, която блести с блясък, откраднат от слънцето, плъзга се по тялото й, докато се опитва да съдържа всичко, което тя е в този миг. Среднощни кичури, блещукащи и копринени, танцуват около челюстта й, докато вятърът я вдига и я прокарва през дразнещите му пръсти, грабвайки я обратно от челото й за един миг, за да я хвърли напред в следващия, като я хвърли в шоколадовия си поглед, топъл и знойно и срамежливо едновременно.

Малка усмивка ближе в ъгъла на устата й, смело се опитва да събере устните й във форма, която ще озарява лицето й като светлина на звездата, докато мисли за това как той би посегнал напред и ще отмести косата й от лицето й, ако беше тук. Пръсти, които бяха топли и сигурни; щеше да претърси челото й и да се изтърка по сърцето й в същата секунда, когато те се докоснат до кожата й, и тя щеше да обърне лицето си, да отпусне погледа си, кожата й да се разпали гореща, тъй като страхът й да покаже твърде много, я омагьосва, вещица, вещица лешникови очи. Знае, че той ще го види, нейният Сънуващ, в мига, в който я погледна. Щеше да види момента, в който тя даде всичко, което беше, щеше да види момента, в който тя загуби сърцето си, момента, в който то скочи от тялото й, през процепа и в неговото.

Сгушени в смесване, смесване на сърца като едно, двойка толкова дълбока, че не можеш да разбереш къде свършва едното, а другото започва, души, така вплетени в същността на всяка друга, че Сънуващият или не, те винаги ще бъдат заедно, без значение разстоянието, което ги отдалечаваше. Тя засмуква дъх, рисувайки през нощта като отдавна изгубения си любовник. Светлината избледнява и тя се обръща с гръб към плискащото се, залагащо море. Нейният спътник, вятърът, се опитва да привлече вниманието й още веднъж с бавна ласка по свода на врата си, като се дразни по ръба на слуха си, шепне сладко нищо в ухото й и изпробва звука на нейното име на устните му. Тя се усмихва тъжно и поклаща глава, пожелателно мислене разкъсва щастието й в съня, когато реалността се връща обратно.

Тя повдига глава и тръгва решително напред, наблюдавайки пътя напред изпод веждите си, или е пътят назад? Тя мига, не е сигурна по кой път върви. Вятърът се проследява след нея като кученце, жадно за внимание, но тя го игнорира. Нощта танцува зад нея и се обвива като наметало около раменете й, покланяйки я, докато той урежда качулката си върху косата й и отново ревниво пази единственото нещо, което тя заслужава. Тя повдига раменете си и го привлича по-близо, нейния тъмен любовник, нейната нощ. Той е нейният щит срещу светския живот, който я привлича още веднъж, докато краката й оставят пясъка зад себе си.

Милион мънички зърна се придържат към подметките й в един последен отчаян опит да я запалят светеща светлина, докато тя стъпва от гърба им и по-зелена земя. Земя и зелено се мачкат под краката й; смачкана и забравена като последваща мисъл, когато тя се отдалечава от своя Мечтател. Пътеката я призовава… като неизбежното, което не може да бъде отречено. И за пореден път тази мантия от живота й лежи около врата й. Тя се напряга назад, извивайки и накланяйки главата си на една страна на друга, докато се опитва още веднъж да намери това удобно прилягане.

Но по някаква причина не може да бъде намерен. Тя спира за момент, пътеката студена и сива, мъртва под краката й. Тя оставя главата си да отстъпи назад, затворените й очи и отвореното лице, умоляващи разпръснатото небе, просто „нека бъде“… нека бъде… нека бъде! Нейният Мечтател, изгубеното й сърце… Въздишката й може да изпълни хиляда платна, докато я издишва във Вселената, безшумна като молитва и също толкова рядка за нея, колкото отново желае невидимите нишки, които я държат бяха изчезнали. Тя знае, че това никога не може да бъде, но така или иначе го пожелава и тази въздишка… този дъх… той отеква в света, по линиите, които пулсират със сърдечния ритъм на света и през мъглите на едно старо забравено царство, носейки със себе си всичко, което тя е за своя Мечтател през вълните, и шепне в ухото му… Любов моя…..

Подобни истории